Марио Николов: „ДЖАЗ СЛУША ДУШАТА МИ“ – Откриване на изложба живопис

Изложба живопис „ДЖАЗ СЛУША ДУШАТА МИ“
на МАРИО НИКОЛОВ
11 – 27 ноември 2026

Преди шестдесет години – през 1966 г., американският джаз пианист и композитор Бил Евънс (Bill Evans; 1929 – 1980) казва зад кулисите на Town Hall в Ню Йорк: „Дразни ме, когато хората се опитват да анализират джаза като интелектуална теорема. Той не е това. Той е чувство.“

Въпреки че се намирам много далеч от неговия изключителен музикален талант и от музиката въобще: и като теория, и като практика, възприемам джаза точно така – като чувство. И като… цветове.

Чувство за безкраен полет на човешкия дух над дребнавото, елементарното; възвисяване над преходното и всекидневното; усещане за Свобода и Вечност, което може да предизвика само истинското Изкуство.

През 2002 г. издадох втората си (и последна) стихосбирка – „Джаз слушат мечтите ми“. В навечерието на нейната 25-годишнина, съдбата ми направи неочакван, но прекрасен подарък: в началото на юли т.г., благодарение на свои скъпи приятели посетих за първи път джаз клуб In The Mood (ул. „Позитано“ 52) в София и не само, че останах възхитен от това невероятно място, от музиката, от настроението, но след кратък разговор с Васил Каркеланов си „стиснахме ръцете“ за изложба през есента!

Ако е необходимо да се превъплатя в ролята на ученика от онази непреходна дзен мъдрост, която казва, че „Когато ученикът е готов, се появява и Учителят.“, трябва да призная, че първата ми сериозна среща с джаза се случи през 1993 г. в студиото на тогавашното радио „Тангра“. Навярно вече съм бил готов, а последвалото изживяване беше като някакъв нереален „джем сешън“ (по-късно разбрах какво означава това понятие), в който се преплитаха огромен респект към изключителното майсторство и професионализъм на джаз музикантите, изумление от таланта им, метафизична загадъчност, но и кристално чист възторг и неописуемо вдъхновяващо настроение. Не зная дали станахме истински приятели с джаза, но за мен той се превърна във вълнуващо пътуване из един невъобразим, сюрреалистичен свят от чувства, емоции и цветове. И да, оттогава Душата ми слуша джаз…

Като споменах вече съдбата, не мога да пропусна още едно съдбоносно преживяване: също през юли т.г. имах щастието да присъствам на концерта „We Want Miles!“ на знаменития бас китарист Маркъс Милър (Marcus Miller), посветен на 100-годишнината от рождението на тромпетиста Майлс Дейвис(Miles Davis; 1926 – 1991) и на неговия необхватен гений.

Този проект беше завръщане към легендарния едноименен концертен албум на Майлс от 1982 г., записан година по-рано в Бостън, Ню Йорк и Токио. Освен Милър, сега на сцената бяха още трима музиканти от оригиналния състав, участвал в записите: Майк Стърн (Mike Stern) – китара, френският перкусионист Мино Синелю (Mino Cinelu) и сопрано саксофниста Бил Евънс (Bill Evans) – не, няма нищо общо с пианиста Бил Евънс, който впрочем свири с Майлс в албума шедьовър Kind Of Blue(1959).

Отделих повече място на този концерт, защото той се превърна в своеобразен катализатор при създаването на няколко от картините, представени в настоящата изложба.

За да стигна до платна като „Майлс“ I, „Майлс“ II, „Сиеста“, до творбите от серията „Фламенко“ –рисувани по-рано, в памет на виртуозния китарист Пако де Лусия (Paco de Lucía; 1947 – 2014), трябваше да прочета доста текстове, да послушам доста музика, но и да отговоря на едно наистина сериозно предизвикателство: как бих могъл да пресъздам чувствата си, възприемането и разбирането ми за вселената, наречена JAZZ. Но не чрез теория на музиката, а чрез своите сетива и в цветове. Защото, според мен, в дълбоката си същност джазът е и лична музика (затова този текст е написан в първо лице). И за да намеря вярната посока, отново трябваше да перифразирам великия Ман Рей (Man Ray: 1890 – 1976): „Тъй като нищо не мога да изсвиря (бел. моя: аз), мога да се опитам да го нарисувам или да го опиша. Но сърцето ми е в рисуването…“

За да направя поне няколко крачки из необятните простори на тази музика, в изложбата „Душата ми слуша джаз“ преминах през различни художествени стилове: от чиста абстракция, експресионизъм до сюрреализъм, през многопластови проекции – какъвто е и самият джаз, съпреживях – доколкото е възможно – драматични истории и съдби (на Чарли Паркър, Майлс, Бил Евънс, Чет Бейкър, Рей Чарлз, Джон Колтрейн и др.), за които няма по-точно описание от заглавието на книгата „Страдание и възторг“ (The Agony and the Ecstasy; 1961) от Ървинг Стоун (Irving Stone; 1903 – 1986) – жизнеописание на Микеланджело Буонароти (Michelangelo Buonarroti; 1475 – 1564).

Докато рисувах, из мрежата пък попаднах на думите на Майлс Дейвис към барабаниста Джими Коб(Jimmy Cobb; 1929 – 2020), които му казва преди записа на парчето So What през 1959 г.: „Make it sound like it’s floating.” И опитах да ги пренеса в… живописта.

Специално за простарнстовото (и за идеята) на Analog Room в In The Mood – като прилежен поклонник на Десетата муза, нарисувах и четири картини, своеобразен римейк на четири от най-важните джазови игрални филма (според мен) в историята на киното: „Около полунощ“ (Round Midnight; 1986) на френския режисьор Бертран Таверние (Bertrand Tavernier; 1941 – 2021) със знаменития саксофонист Декстър Гордън (Dexter Gordon; 1923 – 1990) в главната роля и по музика на Хърби Хенкок (Herbie Hancock; 1940); класиката „Ах, този джаз“ (All that jazz; 1979)* на Боб Фоси (Bob Fosse; 1927 – 1987); „Роден да бъде тъжен“ (Born to Be Blue; 2015) на канадския режисьор Робер Будро (Robert Budreau; 1974), посветен на изключителния тромпетист Чет Бейкър (Chet Baker; 1929 –1988) и с фантастичното превъплъщение на Итън Хоук (Ethan Hawke; 1970); и „Птицата“ (Bird; 1988) на големия Клинт Ийстууд (Clint Eastwood; 1930), разказващ за легендарния саксофонист Чарли Паркър (Charlie Parker; 1920 – 1955).

В тази, бих я нарекъл камерна, но по особен начин сакрална за мен експозиция, опитах да погледна към света на джаза отвъд неговите материални измерения и да илюстрирам безграничните му пространствата, различните тоналности, перспективи и мечтания, през които преминава човек докато слуша тази благословена музика. Въпреки актуалните тектонични движения на културно, естетическо, морално, духовно ниво, които стават все по-натрапчиви, по-безсмислени, по-агресивни и обгръщат безкомпромисно живота ни. И, може би, затова все по-често… Душата ми слуша джаз.
________

* Заб.: В деня на откриването на изложбата „Джаз слуша душата ми“ – 10 ноември 2026 г., се навършват 94 години от рождението на изпълнителя на главната роля в „Ах, този джаз“, актьорът Рой Шайдър (Roy Scheider; 1932 – 2008).
________

Творческа биография

МАРИО НИКОЛОВ е роден на 14 февруари 1964 г. в град София.

През 1982 г. завършва училището по художествена обработка на камъка в с. Кунино, Врачанска област, което е единственото на Балканския полуостров и едно от четирите държавни училища с подобен профил в Европа.

В периода 1992 – 1993 г. учи графичен дизайн и реклама в Колежа към Журналистическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на живописта, приложните изкуства, графичния дизайн и литературата.

Има повече от 25 участия в самостоятелни и общи изложби в България и в чужбина.

Произведения на художника има в частни сбирки в Австрия, България, Германия, Гърция, САЩ, Словакия, Турция, Франция, Хърватия, Великобритания и Чехия.

През юли 1997 г. излиза дебютната му стихосбирка „МузиМузеиМухи“ (изд. „Хермес“), а през юли 2002 г. – втората му книга „Джаз слушат мечтите ми“ (изд. „ФАМА“), по която през ноември 2007 г. е поставен мултимедиен спектакъл, с който е открита XXX Национална джаз среща в Русе.

От 1992 до 2000 г. работи последователно във вестниците „Рудничар“, „Подкрепа“, ПАРИ и др., а от началото на 2001 г. до ноември 2008 г. във в. „Дневник“.

От 1 юни 2011 г. до края на април 2018 г. издава сайта за изкуство и култура artnovini.com, чийто главен редактор и основател е.

Марио Николов е автор и редактор на повече от 3000 текста (информации, анализи, коментари и интервюта) в областта на изкуството и културата.

От 2016 г. членува в Съюза на българските художници, а от 2007 г. в Съюза на българските журналисти.

От пролетта на 2013 г. със съпругата си Стефка Николова живеят във Фридрихсхоф (Бургенланд), Австрия, а от есента на същата година – във Виена. Работил е в някои от най-големите музеи в австрийската столица, а днес е част от екипа на музея „Белведере“.